Песента

"...с две ръце стискай здраво, знай, ще те боли веднъж, един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс, обърни се към небето и признай си "искам я" и дръж."

Имам навика да си записвам цитати от песни, стихотворения и т.н., които са ме впечатлили с нещо и това е текст от една любима песен на 2 момчета, сформирали групата Loading in Progress, които доста харесвам, но която песен всъщност бях забравила...

Мислите...

Днес, докато за пореден път вървях към вкъщи по тъмните квартални улички, прибирайки се от училище и докато си мислех, колко съм изморена и колко ме мързи да ходя, осъзнах, че обичам целия тоя път до нас. Всъщност, това е единствената част от деня, в която мога да остана насаме, само с мислите си, а и отвреме навреме срещам по някой познат, който не съм виждала от седмици, месеци, че и дори години. И понякога се усещам, че направо не искам тая улица да свършва, че не искам да се прибирам пак в същата топла кутийка, наречена апартамент и чак ми иде да направя още няколко обиколки на квартала, просто за да мога да прекарам малко повече време с мислите си.

Живота е хубав. Яжте, пийте и си носете новите дрехи!

Защоⁿ...?

Винаги съм се чудела дали хората виждат света по различен начин от мен. Дали нещата им изглеждат различно. Цветовете, лицата. Всичко. И как точно ги виждат. И винаги ми е било интересно как аз изглеждам в техните очи. Винаги съм се чудела как и защо хората са измислили всички предмети, как са открили, че млякото от животните става за пиене, че яйцата от птиците стават за ядене. От къде идват наименованията на всички неща по света и защо са наречени точно така. Защо хората изглеждат точно по този начин, две ръце, две очи, две уши, уста, нос, вежди, две ръце, два крака... От къде се е появило всичко. Защо червеното е червено и черното е черно, защо всичко е такова, каквото е и какво щеше да бъде, ако беше по-различно. Хиляди "защота", на които още нямам отговор.
Всъщност отговора е един, ще кажете. Бог. А той от къде се е появил? И как е решил всичко да бъде точно така? Казаха ми, че той е във всичко, навсякъде. Под всеки камък, във всяка капчица вода, под всяко стръкче трева. Някой твърдят, че са го виждали, други, че няма тяло, че е просто енергия. Склонна съм да вярвам на второто.

И все пак, моля, ако някой има отговор на тези хиляди, милиони "защота", нека ми разясни.

В последно време доста мисля по тая тема. За живота. За хората. Доста е странно. Всички са актьори.И всеки участва във собствения си сериал. Борейки се за оскар. Надявайки се да се хареса на зрителите. И всеки играе във определен жанр. И намериш ли своя жанр, този, който ти пасва най-добре, всичко си идва на мястото. Но не винаги всичко е като по мед и масло. Понякога се случва да объркаш жанровете. И когато попаднеш в някой трълър или някой хорър... Всичко се обърква. Но главните герой винаги оцеляват, нали така? Просто трябва да се бориш до край. Не трябва да се предаваш. И биваш оценен от зрителите като "добрия". Но дали наистина е така? При положение, че си оставил толкова смърт след себе си. Дали не се превръщаш в егоистичния, в лошия? За да оцелееш, трябва да си такъв. Трябва да се бориш със зъби и нокти. Пречупиш ли се - оставаш назад... И изчезваш от сценария. Оставаш недооценен. Слаб. Но обвиняваш другите. Защо? Живота не е честен. И никой не е казал, че трябва да бъде. Това е просто живот. Какъвто си го направиш - такъв. Но отново обвиняваш другите. За собствените си грешки. Не можеш да върнеш времето назад. И все пак ставаш лошия. Има ли добри хора на тоя свят? Тези, които оцеляват са лоши, защото пречупват по-слабите, а другите, които биват пречупени започват да обвиняват оцелелите за собствените си грешки, завиждайки им, проклинайки ги, за дето те имат всичко. Но всъщност не е така. За да имаш всичко, трябва да се откажеш от един куп неща. Чувства, морал. Започваш да действаш инстиктивно. Обмисляйки единствено стратегиите, които ще ти помогнат да пречупиш колкото може повече хора. Извисявайки се нагоре. И накрая осъзнаваш, че нямаш нищо. В стремежа си към върха ти си забравил да гледаш надолу. Към обикновените хора. Към семейството и приятелите. И си останал без тях. И оставаш сам. Празен.

"Само две неща са безкрайни - вселената и човешката глупост, като за първото не съм съвсем сигурен."

А. Айнщайн

...И продължавам да живея измисления си живот. Имам всичко, а всъщност нямам нищо. Получавам всичко, а накрая оставам с празни ръце.Как става така? Защо? Поредният въпрос без отговор... Нищо не е така, както изглежда. И едва ли ще бъде. Всички са актьори,
стремящи се към оскар, в огромната пиеса наречена "Живот". Кой от кой по-добър. А наистина ли трябва да е така? Защо не може всички да са просто себе си? Токова ли е сложно? Защо не може всички да се държат човечно? Понякога дори аз не знам коя съм. Просто една от многото. А ми се иска да не е така. Защо не може да съм уникална? Да изпъкна с нещо пред света? Защото отново няма да ме разбират. Хората не приемат различното. Страхуват се от него. За това всички са като едно стадо. Защо черната овца да е лошата? Защото просто се различава с нещо от другите? Не знам.
Не е честно.

"Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия. Тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват"

Рей Бредбъри (451 градуса по Фаренхайт)

най-накрая и аз се присъединих към тази секта...

Дойде и моят ред. :)